Старата фрегата

Един от символите на Бургас се руши. "Старата фрегата" и това лято не отвори врати
Ресторантът е един от символите на Бургас се руши вече почти 20 години. Разположено до Морската градина с прекрасен изглед към широкия залив атракционното корабче е с проядени дъски, а боята му се е олющила.

Тъжно е...

Преди:







И сега:





Любопитно: http://www.airgroup2000.com/forum/viewtopic.php?p=5906098

Корпусът на Мусала, някогашната гордост на варненските моряци-гемиджии, в сегашния си вид като ресторант "Старата гемия" или "Старата фрегата" пред хотел "Приморец" в Бургас. Вече е затворен и е в син цвят. За съжаление в окаяно състояние.

Дали в този материал става въпрос точно за "Мусала"?


Героите не трябва да се забравят
В броя си от 16 април 2000 година вестник "24 часа" публикува интервю с уважавания от мен писател Богомил Райнов под наслов "Емил Боев ме попита защо съм го забравил". Става дума за литературния герой Боев, който в поредицата романи на писателя е ту разузнавач, ту контраразузнавач, но винаги предан на своята родина патриот.
Като прочетох интервюто, в спомените ми изплува нещо, което се случи точно преди 50 години. В далечната за мнозина и не много далечна за нас, които тогава бяхме на върха на своята младост, 1950 година. То беше свързано не с героя от романите на Богомил Райнов, а с истинския Боев, ветерана от плеадата съветски разузнавачи генерал Христо Боев, един от първите ръководители на българското разузнаване, по това време Трети отдел в МВР. За Христо Боев биографите са писали и много, и малко, защото по разбираеми причини не всичко е можело и е трябвало да се казва.
Аз ще разкажа за четирима варненски Боевци, за да не бъдат забравени, защото заслужават уважението на своите съграждани, и най-вече на техните потомци - синове, дъщери и внуци, които да се гордеят със своите родители - патриоти. Последният от четиримата, за които ще стане дума, почина през февруари 2000 година.
Беше ранната пролет на 1950 година. Наредено ми бе от началника на Окръжно управление на МВР - Варна, Георги Аргиров - Хищника, да замина за София и да се представя на генерал Христо Боев, началник Трети отдел на МВР. Целта на командировката не ми беше известна. С първия самолет излетях към столицата и още на същия ден бях приет от генерала. Пристъпих смутен, бях едва на 23 - 24 години, и генералът, почувствал моето смущение, със свойствената си доброта ме заразпитва за разни неща, но не с обичайните при такава ситуация въпроси, като целеше да ме успокои и предразположи.
Неусетно генерал Боев се спря на темата за пристанището във Варна, за корабите и моряците. Попита ме дали познавам някои от тях, като по този начин премина към същината на истинския ни разговор, към това, което се искаше от мен. Интересуваше се възможно ли е прехвърлянето на човек по море в една противникова тогава (а може би все още) крайморска държава.
На нашата среща присъстваше още един служител на отдела, името на когото за съжаление съм забравил. При обсъждането на възможностите за прехвърлянето на нашия човек зад граница се спряхме на варианта да се подбере малък кораб с малоброен екипаж, пътуващ най-често до Близкия изток. Задачата ми на първо време бе да определя и подбера от наличните по това време плавателни съдове, да проуча и комплектувам с екипаж кораба и да докладвам в определен срок извършеното. В продължение на около два месеца това бе направено. Със съответните справки за хората от екипажния списък, данни за кораба и предложение за провеждането на операцията се явих в София на доклад и предложението бе утвърдено. В изпълнение на плана се спряхме на моторен кораб "Мусала", малка дървена гемия с деветчленен екипаж, капитан на която бе потомственият моряк Веселин Антонов Георгиев, известен сред морските среди с прякора Фоса. Другите трима участници в замислената операция бяха Станчо Бъчваров, рулеви на кораба, а по-късно, след съответното обучение във Военноморското училище - Варна, и капитан на риболовен траулер от т. нар. каракапитани. В екипажа бяха още механикът Пенчо Стойнов Пенчев и палубният боцман Васил Георгиев Тодоров. От деветчленния екипаж, като съдехме по техните качества и длъжности на кораба, именно тези мъже бяха определени за изпълнение на задачата. Искам да подчертая, че и сред останалите нямаше случайни хора. Някои от тях бяха на други кораби, но с наша намеса и с помощта на тогавашния началник на отдел "Кадри" в БМФ Георги Антонов, в последствие директор на параходството, бяха снети от други кораби и прехвърлени на "Мусала".
Рокадите бяха направени със съгласието на капитан Георгиев - Фоса, с когото окръжният МВР-началник Георги Аргиров - Хищника, проведе предварителен разговор. Капитан Георгиев без колебание прие изключително отговорната и рискована задача. По-късно се проведе среща и с останалите участници, на която бяха уточнени и детайлите. Дължа да отбележа, че в процеса на подготовката тези другари дадоха ценни за успеха на операцията предложения.
По това време моторен кораб "Мусала" сновеше между Варна и Близкия изток с различни товари. Понякога, но много по-често, товарът му се състоеше от имущество на изселващи се за Израел български евреи. Това беше най-различно къщно обзавеждане - легла, гардероби и печки, които бяха опаковани в големи, сковани от дъски контейнери. Именно тези огромни сандъци ни наведоха на мисълта да пакетираме в подобен контейнер малка гребна лодка. Именно така този товар по никакъв начин не би могъл да се различи на външен вид от другите контейнери.
Междувременно бях извикан повторно от генерал Боев в София, но този път заедно с капитан Георгиев. По време на доклада за подготовката на операцията капитан Георгиев сподели по кое време, къде и как трябва да стане спускането на още неизвестния за нас човек. След обобщаване на всичко извършено генерал Боев даде своите напътствия и с конкретизирания план се завърнахме във Варна. Генерал Боев остана с отлични впечатления от капитан Георгиев и най-вече от неговата решителност, необходимо качество за успеха на операцията.
След около десет дни се получи шифрограма за посрещането на човека, за когото се вършеше всичко това. По указаните в графата опознавателни белези и парола открих сред пътниците от самолета мъжа, който се запозна с мен, като произнесе неясно своята фамилия. Попита ме на развален български език говоря ли западен език, на който бихме могли да разговаряме. Отговорът беше не. А руски? Не много добре, но можем да се разберем.
По-късно, в продължение на около два месеца, през което време поддържахме контакт, ме караше да му доставям каквито има западни вестници. Носех му, каквито успявах да намеря. Устроихме го в предварително подготвена конспиративна квартира. Предаде ми заключено и грижливо запечатано малко куфарче, което до окончателното му отпътуване се съхраняваше в сейфа на окръжния началник Аргиров.
На следващия ден след неговото пристигане го посетихме с окръжния началник и, очевидно запознат със свършеното до тук, се набелязаха следващите задачи и мероприятия. Трябваше да се намери малка дървена лодка, подходяща за целта. Такава бе намерена и на буксир с моторница я провлачих до плажната ивица под фара в района на двореца "Евксиноград". В същото време "нашият" човек бе преместен от конспиративната квартира в двореца, където за по-сигурно го настанихме в малка, странична, доста неугледна постройка, каквато и той сам пожела, за да не прави впечатление.
За мое голямо учудване човекът се оказа непретенциозен, явно привикнал и трениран за всякакви несгоди. Беше висок, снажен, със спортна фигура, около 35 - 40-годишен. Редовно правеше най-различни физически упражнения, постоянно си тананикаше някакви песни, но така и не успях да разбера какви. В двореца, вече при по-спокойна обстановка, пък и под неговото зорко око и помощ, лодката бе остъргана до основи от старата боя, надписите бяха заличени, а старото корито - пребоядисано. В тиловашката дърводелска работилница на МВР имаше контейнер и лодката бе опакована.
По време на срещите с "човека" той подхвърли идеята не би ли могло да се направи така, че да завърти няколко рейса с "Мусала" до Близкия изток, за да получи по-ясна представа за това, което предстоеше да се извърши. След съгласуване с капитан Георгиев идеята се възприе и той беше причислен към екипажа на "Мусала" под измислено име. С помощта на началника на отдел "Личен състав" на БМФ Антонов му бе изготвен моряшки паспорт под името Ставри Йорданов. И така - "нашият" човек направи два рейса, което спомогна за допълване на някои детайли в предварителния план.
Остана предпоследната фаза от замислената операция. Трябваше да се изчака подходящият товар със споменатите по-горе контейнери с еврейската покъщнина. Не се чака дълго, но този път корабът трябваше да отплава от порт Бургас. Едновременно с лодката трябваше да се отнесе и куфарчето на "човека", вече приел кодовото име Ставри. За зла участ ключалката на сейфа в кабинета на Георги Аргиров - Хищника, засече и се наложи да викаме ключаря, арменеца Берч, от близката до МВР-управлението работилница. С оксижен бравата бе изрязана.
В Бургас при товаренето контейнерите бяха подредени така, че да се образува ниша, където да се скрие Ставри, приготвената му храна и вода. Освен това контейнерът с лодката му трябваше да бъде лесно достъпна и без проблеми спусната на вода, когато се наложи. Беше предвидено как да се реагира и при евентуален провал. За целта бяха подготвени два екипажни списъка. Единият със, а другият - без името на Ставри, като съобразно обстановката да се показва нужният екипажен списък. Взе се под внимание и времето на тръгване, с оглед на мястото на крайната точка свалянето на лодката със Ставри да се извърши в подходящо през нощта време. С оглед запазване в тайна от останалия екипаж капитан Георгиев състави график за вахта по време на плаването така, че в уреченото време на вахта да бъдат само участващите в операцията.
На прощаване предадох на Ставри куфарчето, той го отвори, взе от него два паспорта и два пистолета 9- и 7,65-милиметрови, и една бележка, която прочете няколко пъти, след което я изгори. След прегръдките и пожеланията за успех го попитах кога отново ще се видим. Помисли малко, какви мисли са бушували тогава в главата му, не зная, както не знаех и нищо друго за него. Ставри се наведе и ми прошепна тихо: "После победы."
Не зная какви чувства и асоциации ще породи моят разказ в душата на тези, които познават капитан Георгиев - Фоса, бай Пенчо - механика, (наричам го така, защото бе доста по-голям от мен), палубния боцман Васил Манафа - да ми простят неговите близки, че упоменавам това прозвище, но с него той е известен в моряшките среди, и Станчо - до смъртта му мой близък приятел. В очите на едни те ще бъдат издигнати на пиедестал, а в очите на други може би ще бъдат заклеймени. Всеки има право на собствена преценка. Но едно е вярното и най-важното - това е подвиг. Не всеки би се хванал да играе това с много сложни стъпки хоро. Вероятно ще се намерят, но ако им дадеш торба зеленикави хартийки. А те го направиха ей така, като подарък за България.
Ако пък се замисли човек в каква посока трябва да насочим нашето внимание сега, когато България няма вече противник според най-новата ни доктрина? Нали варненецът Димо Гяуров преди известно време, завръщайки се от дълго пътуване до една голяма далечна страна, високопарно заяви, че ние вече нямаме тайни. Дали и там така мислят като него? Пък го направиха и генерал. По наше време големите началници тръгваха нагоре от младши разузнавачи със звание младши лейтенанти и след много години и къртовска работа ги правеха генерали.
Е, имаше и изключения, но както е модерно да се казва, това е следствие на епохата. Ето защо генерал Гяуров, ако около Вас все още е останала някоя стара кримка, имайте й доверие. Той няма никога да предаде интересите на България.
О. з. полковник ВАСИЛ БАЛИНОВ